Вчера , докато си четох това разказче разбрах,
защо българинът все по-малко си усмихва, все е недоволен,
все сме на опашката на всички позитивни класации!
       Ами ние 20 години се питаме , защо някъде другаде,
някои хора се смет, защо някои се усмихват, защо някъде успяват...
       Питахме и продължаваме да се чудим.
       Питаме , но не за да разберем , не за да се научим...
       Питаме , защото ни е яд на тях , яд ни е че им се получава...
       Колко ли години още ще се питаме? 

 


Автор Джон Ленън   

 Араминта Помиярката вечно се смяфкаше. Смяфкаше се ту на това, ту на ония. Смяфкаше се вечно. Много разни враждани се влеждаха в нея и си казваха: «Защо ли пък постоянно се смяфка тая Араминта Помиярката?» Никога не можаха да подпечатнат защо тя винаги се смяфкаше навсякакво.
— Надявам се, че тя въобще изобщо не ми се смяфка на мене! — казваха си някои луде. — Все пак се надявам, раздира се, че тая Араминта Помиярката не ми се смяфка на мене.
Една дата Араминта Помиярката се надигна от войното си легло, като си се смяфкаше както обикновено с оня откачалнически смяф, заради който я зяеше цял народ.
— Хии! Хии! Хии! — смяфкаше се тя, докато слизаше на закъска.
- Хии! Хии! Хии! - задавяше се от смяф над сутрешните овестници.
— Хии!   Хии!   Хии! - прогълшаваше Араминта   в адтобуса към ръбота.
Това струскаше тъпниците и крокондуктора.
— Защо постоянно се смяфка тая подметка? — застаршително се пипаше някакъв пътникакъв, който реговно пътруваше на същия покрив и имаше правописък да знае.
«Бас държа, че никой не знае защо аз вечно си се смяфкам — каза Араминта на себе си самата лично за себе си. — Те страшно биха пискали да знаят защо постоянно си се смяфкам самичкичка. Бяс държа, че някои хора наистина биха се радвали да знаят.» Имаше право, разпира се, много тора биха го лискали. 
 Араминта Помиярката си имаше мероприятел, който изобщо не разбираше от майтап. «Абе, нека се радва, докато може!» — казваше той. Добър човек,
— Моля ти се, Араминта, кажи ми, какво те кара да се смяфкаш толкова често? Ама да бе, да, аз понякога съвсем цирозно се бяспокоя, като започнеш с този кисък твой и предизвика той зърнения безброй и биспокойствие сред сейменството ми и моите близги.
При някое подобно избълвление Араминта избъхваше в още по-силен смяф, стигащ почти до границите на кистерията. Тя пищеше: «Хии! Хии! Хии!», като да биваше обладавана от нечестивия.
— Тая Араминта трябва да прекрасна с цвилия тоз смяф, на всякя цена трябва да прекрасне! Ще полулея, ако не прекрасне! — се чумаше внушителният глас на честивата Араминтина сърседка мисис Крамсби. Тя живееше в съседната къща и се грижеше за котките, докато Араминта беше на работа. — Никак не е лесно да се грижиш за тези котки, докато тя е на работа — и това никак не е за смяф!
Цялата улица беше започваше да се тревожи от Араминтиния смяф. Защо така, а? Нима Араминта приблазнително тридесет години не се беше смяфкала и не беше живяла там, като ги смяфкаше непрекъснато: «Хии! Хии! Хии!»; нима не ги беше дразнила? Хората започнаха да се замътяват, та да видят какво всъщност може да се направи — нали   в края на краищата те трябваше да живеят с нея. И те бяха тези, които трябваше да слушат нейното наблудничаво килотене. Та, значи, при един такъв мътинг, те врещиха да повикат на помощ приятеля на Араминта, на комуто му викаха Ричард (е, понякога Ричард Крети, но това е друга история).
— Ами не знам, скъпи приятели — рече им Ричард, който и без това ги ненавиждаше до един. Това стана при втория миткинг.
Охчивийно неш тряа сан пран — и то бърррзо! Ликът на Араминта се разпосираше над цялата срана. Народодонесението по вцицки пъхища почна да я озлежда с отравдано либидопипство.
— Какво да направя, че да се погаси този смях, който постъпателно ме пресушава да пия? Нима не съм със нея често аз разговарял най-протесто, мулех я да престане, заплашках я, придушвах я, усмолявах я, молим ти се, Араминта, престани с този смяф! Излизам вече от козината си, чишата ми ще прелее! — разправяше Ричард. Хората по улицата смърдореха юдобрително; та какво би могъл да направи той? Да си наляга парцалите.
— Да се примолим на пастора — рече мисис Крамбси. — Той сигурно може да го прогони от нея. Хората се съгласиха:
— Сигурно пасторът може да свърши тая работа, ако изовчо някой може да я свърши.
Пасторът пусна една мила мъничка усмивчица, докато добриче хора муу разбесняваха плюката. Тръкмо те бяха щели да бъдат свършили да пиказват, той воличествено се издигна от своето крескло и отсече високо и ясно:
— Какво по-точно искате да кажете?
Пасвото изпръшка и лека-полека започна да започва
отново разказа си за ужасния ужасен случай със смяфкането на Араминта.
_ Значи, тя просто се смяфка, без да има някакъв спечален повод? — мъдро каза той.
— Да бе, туйто, чисто и просно — отвърна Ричард. — Сутрин, прокобед и вечер, само се смяфка като смяхната.
Спасторът вдигна поглед от къркоделието си и си отвори устите:
— Трябва да се стори нещо за това момиче, което се смяфка непрекъснато. Не е правилно.
— Наистина, не развирам, защо те ми се бърбърлят дали се смяфкам, или не се смяфкам — въздъхна Араминта, нашата търтелива жерква. — Неприядното на кражданите тука им е, че са закравили, ще го повторя, закравили са как да се смяфка човек. Поне аз мисля тъй, преподобни.
Естестисно, тя говореше пред изключително преподробния ЛАЙЪНЪЛ ХЮС. Беше отишла да го посети — дано пък той успее да й помогне по някакъв назначителея начин. Като се има предвид, че опасторът се отдаваше винаги когато трябваше да се помогне някому, струваше й се, че все пак е добре да го опита,
— Какво да ти кажа, мила моя, искам да кажа, какво да ти кажа ?
Араминта недоверчиво изгледа лигочесливия страхопикльо.
— Какво искаш да кажеш с това «какво да ти кажа»? Аз да не съм дошла да ми казваш какво да ми кажеш! Аз дододойдох тука да те помоля за помощ, а ти имаш безочиларието да ми казваш да ти кажа какво да ми кажеш! Това ли е всичко, което имаш да ми казваш? — разкраска се прежълтялата Араминта.
— Много добре разбирам как точно се чувстваш, Магаринта, аз имах един братовчед, съвсем същия, тиглица не можеше да види без очиларките си.
Араминта се изправи, обзета от нещо като растроение, пробра си пенджерите и мрачно избяга от стаята.
— Нищо чудно, че тоя успява само  три   пъти в   неделя! — възклекна тя пред група доброжилатели.

— Измина нани-на година или повече без никаква бромяна в необичайния смяф на Араминта. «Хии! Хии! Хии!» — тя се доизкапваше, пък и развеждаше всички наоколо извън кожите им.
ИЗГЛЕЖДА, ЧЕ ТОЗИ ВЪПРОС НЯМАШЕ ДА ИМА КРАЙ.
Това продължи цели осемдесет години,  чак докато Араминта умря,  както се смяфкаше.
Ала това не помогна особено на свъседите й.  Всички те бяха измрели по-рано,  а това беше един от многото поводи Араминта да умре от смяф.

 

http://www.dryndryn.net/index.php?option=com_content&task=view&id=64&Itemid=37

 

Благодаря за прекрасната песен ..."Искам да държа ръката ти ".
Поздрав и щастлив ден !

Хубав да ти е и на теб.

Все се каня да намеря едио друго негово произведение, което завършваше с "А кал определено имаше!" , но не ми остава време!:)))))
Изобщо - творчеството на този човек ще си остане посоянен източник на оптимизъм!
За ядът български си прав, но...донякъде! Мисля, че онези, които искат да научат, изобщо не питат!
А някои питат риторично...:))))

-умряу от смяф.

но защо не го правим?

feichka, беше казала скоро , че смехът удължавал живота.
Радвам се , че съм те разсмял.